България - пирамидата и нейните фарони

27 Юли 2010 / 16:41  |  Автор: shalamov  | Категория: Политика , Медии
 

 


 


 


 


 


 


 


 










( -Защо в заглавието няма глагол? – Защото нищо не се случва?)

Страшно е да се търгува с надеждите на хората



На днешна България най-добре би отивало да я наречем пирамида. Трябва ли да се напише подобие на съчинението на Симеон Радев за прехода, смисълът, а защо не и заглавието очаквам да са именно такива или близки до тях. Кои са фароните също е очевидно, те са много за разлика от древните и непоклатими като историческите оригинали.

За вълните на обогатяване е казано предостатъчно. Хронологично освен пирамидите, Варненски, Софийски и други, които тук възприемаме като символ, това бяха паралелните фирми, замитане на следите в задграничните дружества и големите схеми - организираното източване на банките за сметка на обикновения гражданин ( от червени и светлосини), боновите книжки с участие дори на синдикати ( по принципа 1 за 10), приватизация от типа “РМД-та + компенсаторки” с оценки на предприятията като недвижима собственост или продажбата им за 1$ ( двете последни на сините), заменките ( на ДПС, царисти и червени, но от тях са се възползваха и безцветни), ДДС-аферите, кражби от еврофондовете (доколкото Брюксел ги отпускаше по процедурни съображения, знаейки какво става с тях). Пръв посочих още преди идването на новите управляващи, че една от “печатниците за пари” на прехода беше и е (
защото той не е свършил, по-нататък ще се обоснова защо) третата власт с нейните решения на практика вземани извън съда чрез подкупи или оказване на влияние. От “изолираните” случаи на ограбване бяха поземлените комисии, чиито планове можеха да се обжалват в кратък срок и така беше “преразпределена” собственост от законни наследници към приближени – те после промениха предназначението й: за промишлено или жилищно строителство, паркинги, бензиностанции, курортни и вилни селища и т.н. За заменките известни само в горския и земеделски фонд наблюдателните знаят, че те започнаха отдавна на местно ниво с едни парцели за други или по- рядко срещу панелни апартаменти. Затова и мизата за общински съветник в големите градове непрекъснато растеше. Кой ще пресметне и тези печалби за някои? Ресор на политико-икономическата мафия бяха и ликвидациите на фирми и банки и синдиците, които можем да оприличим на “малки черни дупки”. Съпътстващ елемент на тъмното време бяха и отчисленията от митниците и останалите гранични служби. Контрабандата разцъфтяваше, защото оттам се вземаха свежи пари( по 1 млрд $ или годишно, част оставаше по веригата ) от управляваващата сила, тя гледаше на нея като на трофей. Куфарчетата от митниците и другите по ГКПП-тата за централите не са (или поне не бяха) мит. След големия бум с югоембгаргото далаверата само се поприкри. Къде беше мястото на силовите групировки в прехода? Те бяха необходими за унищожаване предимно на дребния собственик (или средната класа) и за пряка намеса в бизнеса, въпреки че за това често се използваха и държавните служби – данъчни, икономическа полиция, отделни прокурори и прочие. След като вече станаха излишни, някои преминаха в законното предприемачество, а останалите масово започнаха да се избиват взаимно. В българското общество, разбира се, на върха стоят олигарсите, те вече са преброявани на 25-30-тина, но по мое скромно изчисление и като се вземат в пред вид мащабите на страната, в действителност са десетина пъти повече - 200 или 300, обединени в семейства или приятелски кръгове. Каква е истната за за създаването им, нима те бяха по-акълни от политиците? Ще я илюстрирам с една фраза на мой познат, който за известно време беше заместник-министър: “Един министерски подпис струва 1 млн. лева!” Това, което е направил Ахмед Доган с “Цанков камък” и още три водни съоръжения като консултант, беше една от схемите, при него съвсем явна. Иначе парите минават през няколко ръце, докато се изперат, или отиват в офшорни зони. Официалните доходи на Алексей Петров са от “консултантски услуги” - по няколко млн. лв. на година. Една част от олигарсите ни представляват чужди свободни капитали ( предимо руски или други, които се опитват да влязат така в ЕС) или мафиотски - от бивша Югославия, Южна Америка и т.н. Няма да ги посочвам заради съображения от правен характер, тук разчитам на интелигентността на читателя. ( Може би в някоя следваща публикация, описателно. ) За първата категория – руските, които по правило не са мафиотски, няма проблеми да се каже– Емил Кюлев, Георги Гергов, Валентин Златев, Тодор Батков, това са само по-известните. Но за втората се налага използването на подтекст (освен за Евелин Банев-Брендо, например). Извън тези две имаше и такива, на които бяха поднасяни на тепсия големи участия и контрол в банки или застрахователни компании. Необлагаем хазарт, инфраструктурни проекти, източване на държавно предприятие (гигант както се казва) и купуването му със собствените му пари, контрабанда на горива или спирт в комбинция с фалшиви бандероли, ужилвания на енергетиката ни, “подаръци” в сметосъбирането, получаването на лицензи за търговия с оръжие, монопол в рекламата, присвояване на вземания на държавни организации – зад всеки от тези прийоми се крие по едно голямо име. По принцип олигарх стана (вече след Г-13) този, който знаеше да плаща и то на точния човек, съчетано с неудържимо политическо лобиране от най-високо място. Принос в създаването им даде и съдебната власт –дела срещу тях бяха прекратявани още в прокурататурата и дори не достигнаха до съда – Красимир Стойчев за 7 млн.$ от Капиталбанк, Емил Кюлев за фалита на ТСбанк( той вече бил напуснал, когато е започнало източването) and so and so. От по-низшестящите прокуратури, под главната, на този припцип бяха създадени и местните феодали. През ноември 2003 г. избухна първият открит скандал между Иван Костов и Петър Стоянов. Единият каза: “Аз не мога да седна на една маса с Петър Стоянов”- пред националния съвет на СДС. С около половин година забавяне му отговори засегнатият – на 14.06. 2004 г. от екрана на БТВ - Костов даде предприятията на червените и по-точно: “Огромната част от раздържавените предприятия отидиха у близки на БСП хора и групи”. Не изключвам схемата “бордове-РМД-та”. Тогава бях в Националното ръководство на СДП на Иван Куртев и зная подробности. Бордовете се назначаваха с три подписа – водач на листата, областен лидер на СДС и областен управител. Така бяха раздадени акции на много сини активисти. Но по-принцип предприятията се даваха на който има парите. Първоначалните приватизатори бяха междинни – за по-кратко или по-дълго, докато се получи комисионата. По начало идеята за РМД-тата беше на БСП. В-к “Демокрация” от 17 май 2000 г., в коментара по искания вот на недоверие на синия кабинет пише: “Идеологът на РМД-тата е БСП и най-вече депутатът й Стефан Стоилов. Той предлагаше вместо 10 г. те да се плащат разсрочено 15 години. При Виденов приватизацията чрез РМД бе сочена за приоритет.” Това отклонение беше необходимо, за да се види как бяха създадени пък местните феодали. Някой би ме обвинил в пристрастност, ако не кажа, че и при следващите правителства далаверите продължиха. Например, ЕРП-тата (енергоразпределителните дружества) бяха продадени от НДСВ през 2005 г. за 690 млн. евро. Годишно се отчитат печалби общо от тримата купувачи за около 1/10 от тази цена, но напоследък се разбра, че са недействителни, защото много се изнася към фирмите-майки в чужбина. За сравнение само концерна ЧЕЗ има 1,9 млрд евро за 2009 г., въпреки че в Албания потребителите му крадяли 38 процента от тока, а в Румъния - 12. Или приватизацията на БТК през 2004 г., също едра хапка, която предишните нямаха време да преглътнат. За 230 млн. лв. 65 на сто, а после акциите за останалите 35 скочиха до 600 млн. лв. само в началото на 2005 г. Дотук всичко както сме свикнали да се изразяваме вече е история. Въпреки че “миналото никога не е съвсем минало”, според Анри Батай. Така беше изградена една перфектна обществена структура, наречена олигархия. Първата категория й даде името, но тя наред с тях и местните феодали включва разбира се още много по-ниски етажи в архитектурата си. За да се стигне до 50-те процента от българите, необявени официално за такива, но практически “втора категория” хора. Не съм сигурен в процентите, дали са под или над 50 с малцинствата, които също влизат в нея. Едно подробно социологическо изследване би доказало твърденията ми и би конкретизирало числата. Социалнослабите, нискоквафицирани и необразовани роми, турчеещи се цигани, турци и помаци далеч не са основната част тук. Напротив дори – това са хора с диполоми и много развити в своята област. Продължава да действа принципът от социалистическото време “БРП” – не означава “Българско речно плаване”, а “ близки, роднини и познати”. Винаги съм твърдял, че капитализмът ни в досегашния му вид е непазарен и механизмите му заслужават достойно описание (не в този материал). Ще набележа само някои: 1) корупцията, благоприятствана от законодателството, уж хармонизирано с европейското; в романа на Е.М. Ремарк “ Черният обелиск” е казано, че железният закон на проституцията е: не платиш ли, няма да получиш; бих го перифразирал и за българската корупция; 2) инженерните проекти в политиката - в лица, бъдещи народни любимци се наливат десетки милиони левове, дори 9-цифрена сума, за да им се създаде благоприятен имидж; 3) недемократичното функциониране на партиите, те са предимно от лидерски и дори от фюрерски тип, на тях се гледа като на лична собственост, в краен случай като пакет от Акц.Д-во, вътре в себе си толерират “най-верните”, вместо да се търсят идеи; 4) упоритата съпротива срещу създаването на личности, да вземем за пример “дежурните интелектуалци”( изразът е на Явор Дачков), те са “постоянното присъствие” в големите медии, осигурява им се безпрепятствен достъп и безплатна - а може би и платена - реклама, не зная кога намират време да си вършат работата на своето поприще, мнозина заеха високи обществени постове; паралелно с това почтенният човек в България си остава завинаги маргинал, изхвърлят го отвсякъде, когато се убедят, че е такъв и че няма как да се разберат с него; и сега както при тоталитаризма целта е да няма личности, а “нагаждачи”; 5) Изборната търговия като описаната в книгата “The Pelican Brief” by John Grisham (“Версия Пеликан” от Джон Гришам), 1992, и филма на Alan Pakula, starring Julia Roberts, (режисьор Алън Паклула, с Джулия Робъртс), 1993; опасно е не купуването на гласове, а започналото - на избираеми депутатски места директно от фирми и групировки; 6) моралното двуличие на ЕС, неговата “ненамеса” с изключение на случаите на злоупотреба с еврофондовете, заменките и най-общо измами; Обективен анализ може да разчопли темата по-нататък. Освен държавният апарат се направлява скрито и частният бизнес, където всичко доходоносно е разпределено само за тези, които са “в схемите” (следвам терминиологията на Бойко Борисов).

Да припомня статията на Мирослава Кортенска в “Уикенд” от декември 2009 г. Тя е със заглавие ‘Феодалните старци” не са само в БАН. Мутафова, Калоянчев, оттеглете се достойно, ако може!” Идеята в нея обаче не е орезиляването на старите актьори, а констатацията:
“Така се създадоха мафиотски групи в отделните сфери – в науката, в издаването на учебници, в театрите...Да не изреждам!” Бих допълнил – във всички сфери. Фактически, България се управлява не от изпълнителната власт (като в сентенцията “Царят царува, но не управлява”), а от паралелната, олигарсите и мафията, разбирана по-широко, не като най-брутално действаща, а с кулурни средства, вече по-интелигентна. “Старата мафия беше мъртва [...] Защо човек да се занимава с рекет, след като беше много по-лесно да краде милиони като си основе своя компания и продава акции на хората?”, разсъждава върху един от начините Марио Пузо в романа си “Omerta(2000 г., твърде съвременен, писал го е през последните 3 години от живота си: 1920-1999). Междинна категория в обществената структура са едни така наречени специалисти – партиийна номенклатура от различен цвят, успяла да се закачи тук и там, всъщност посредник или поновому дилър на корупцията. Бих ги нарекъл и “коне на яслата”. Съществува негласно споразумение те да не се пипат. Ето ви тема за домашно мислене:”Защо беше оставен да продължава да се разпорежда прословутият “втори и трети ешалон?” Оправданието е “професионализмът”?! Най- болезнена е темата за “професионализма” в МВР и МВнР. Особено специалните служби са запазена територия на наследниците на активните борци и червената номенклатура и ДС. Печално известният ДАНС трябва да бъде подмемен изцяло след като допусна ДПС чрез Ирена Кръстева и сина й Делян Пеевски да купи “на килограм” половината български медии. Служителите в него странно са приятели с всички. Да вземем Иван Драшков – на Атанас Атанасов, на Ахмед Доган и на важни личности от ПП ГЕРБ, щом е заместник-шеф на агенцията в момента. В същото време роднините му са забогатели – синът му е собственик на 160 апартамента, брат му фалшифицира подписа на Бойко Борисов, според публикации. Видяхме качеството на докладите им, след като контролирано изтече един от тях. И същите тези служби дават мнение за назначенията. Или външно министерство – територия на питомците на МИО-Москва, “дипломати от кариерата”. Между другото, такова е образованието на някои от юпитатата. Николай Василев-Малкият Мук е завършил подобно в Будапеща, а една съпруга на бивш наш държавник, много обидчива на тема “адвокатска правоспособност”, се е дипломирала по специалността в Лайпциг. Но така е в България. Двама велики банкери, Левон Хампарцумян е химик ( според в-к “168 часа” от 16-22 юни 2000 г.), а Мартин Заимов е инженер от родното МЕИ, едва после са с магистратури по истинското си призвание. Доктори и доценти като Алексей Петров са мнозина. Взелият титла “Д-р” по национална сигурност Йордан Бакалов от СДС по образование е инженер-химик и металург. Не е от значение това, че о.з. ген. Димитър Владимиров( шеф на УБО 1992-2004, какъв период) му е тъст. Списъкът е дълъг, не можем да отдадем заслуженото на всички. Много би могло да се говори и за “професионализма” на икономическите ни експерти и верността на прогнозите им. Един дребен факт – в средата на 2008 г. те предвиждаха курсът на $ към българския лев да стане 1.10 ( 1 лев и 10 ст.) до Нова година - 2009 г. Само че това никога не се случи. От тогавашните 1.25 лв. за $ още два месеца по-късно зелените пари тръгнаха нагоре и се задържаха на ниво 1.5 лв., като никога не паднаха под 1.40. Отворете вестниците от май-юни отпреди две години и ще се убедите. Но от година същите тези момчета дават рецепти за излизане от кризата. Днешният български елит( условно казано) не е е измислил нещо бог знае колко ново освен предпочитането на роднини. Съветникът на няколко правителства Иво Прокопиев, според някои империята му е в колапс, е поставил за главен редактор на медийна перла на групировката си “Капитал” Галя Прокофиева, негова съпруга. Доведеният син на Волен Сидеров, Димитър Стоянов, е втори мандат евродепутат, това е длъжността (изборна!) с възможно най-високата заплата за българин, 15 000 лв. от 2009 г., а на 22-годишна възраст беше народен представител в 40-то НС от 2005г. Проблем на България е несменяемостта. Едва напоследък се заговори, че Ахмед Доган е лидер на ДПС от самото му създаване, та и досега. Несменяеми са и синдикалните лидери, някой би си помислил, че властта им е пожизнена. Желязко Христов наследи Кръстю Петков, едва след като професорът реши да влезе в политиката като “лейбърист”( ОБТ). Каква е популярността на Константин Тренчев се видя на изборите за ЕП през 2007 г. - Коалиция на българските социалдемократи, на която беше водач, събра 1,94 %. Често ни дават пример със съседна Гърция, че там управляват политически династии като Папандреу ( Геориос е син на Андреас, лидери на ПАСОК и премиери), Караманлис ( Нова демокрация) и Мицотакис( пак от същата партия). Май това е една от причините южната ни съседка да стигне дотам, че да бъде спасявана от ЕС и МВФ със заем от 110 млрд. €. Намират се такива, които да ни успокоят, че навсякъде е така - като в статията “Двойните стандарти на западната демокрация” от Михаил Константинов, в-к “Монитор” от 20 май 2006 г., същият, който е специалист по преброяване на дивите зайци. Но знаем, че между България и Запада още задълго сравнение няма да може да става. Или че винаги е било така. Като в главата “Супербанкерът Иван Буров” в книгата на Марияна Първанова “Неизвестното за известни български родове”(2005г., издателство “Изток-Запад”), за нея финансовият гений на фамилията е той, а заслугите му често се приписват на брат му, политика Атанас Буров. Ще цитирам от журналистката от “Седмичен Труд” само това: “Корните на огромното състояние на семейство Бурови и досега са неясни, но се крият в размирните години след Освобождението, когато много хора бързо забогатели от разграбването на турски имоти и пари. Старият Димитър Буров дал добър старт на двамата си синове – Иван и Атанас - като им оставил в наследство горнооряховската търговска фирма “Буров, Д.А. и сие”, русенската “Търговска банка” и застрахователното дружество “България”...”

Да се върнем на съременната българската политика. Какви са всъщност архитектите й? Икономическият гений на дясното през време на прехода Иван Костов е бивш асистент по политикономия на социализма, президентът два мандата Георги Първанов – експерт по история на БКП ( най-сетне наскоро Симеон Дянков се досети да му го каже) и т.н. В България политиката служеше повече за отвличане на вниманието, отколкото за привличането му върху проблемите на обществото. Докато едни бяха на митинги, други не си губеха времето. Обикновено се реагира на новите фигури “в политическото кабаре” (извинявам се за израза, взаимствал съм го, употребявам го, защото това все повече заприличва на шоу, въпреки трагичните му последици). Успехът се осигурява с добро говорене. “Една от съдбовните заблуди е да се приемат добрите оратори и за добри политици”, казва Зигмунд Граф(1898-1979), немски драматург и писател, съчинител на афоризми, по ирония на съдбата работил в министерството на Гьобелс. Или ще си помисли човек, че се придържат към максимата на А. Хитлер за силата на риториката, изказана от него в предговора на “Mein Kampf”: “Всяко велико движение на земята дължи израстването си на велики оратори, а не на велики писатели”. Възприемчиви ученици. А после българинът цъка почти с възхищение: и този успя да ни излъже. Обещава се възмездие и справедливост, както Иван Костов и СДС на предизборните митниги през пролетта на 1997.” Но както щеше да покаже животът, тези изявления можеха да се превърнат в бумеранг срещу авторите им, ако не бъдат изпълнени. ” ( Методи Спасов, “История на СДС- 1993-1997”- Издателство “Гутенберг”, 2004г.) В едно от предизборните си обръщения след 6 април 2001 г., трето по ред, точно два месеца по-късно в х-л “Хилтън” Симеон Сакскобурготски обеща съд за тези, които ви ограбиха, особено за онези, които са били облечени във вашето политическо доверие. Целта на сформиране на тройната коалиция пък беше окончателното приемане на България в ЕС от 1 януари 2007( темата заслужава някои подробности). Заради почувствания от нас дефицит на справедливост властта получи ГЕРБ. За Бойко Борисов и екипа му още не бих коментирал, защото не са изтекли и неговите “800 дни”. Но за предшествениците им ще реанимирам една фраза на “будната съвест” Едвин Сугарев към Иван Костов отпреди 5 години: “Страшно е да застанеш очи в очи с излъганата вяра”. Не е ли по-добър вариантът: “Страшно е да се търгува с надеждите на хората”? Това е и отговорът ми към тези, които биха ме обвинили, че обиждам националните им чувства.

През наричания с много имена преход българският елит и редовите граждани неистово викаха: приемане в ЕС. Всеки си имаше причини. Каймакът искаше да се легитимира и да получи индулгенция за законността си и гаранции срещу преобръщане на пластовете или на по-прост език срещу ново раздаване на картите. Че бялата държава ще гарантира статуквото. Обиковеният българин виждаше по-големи възможности за гурбет и емиграция. Изпълнихме ли критериите – не, разбира се. Но хванахме политиката на отворените врати, а и ЕС окръгляваше територията си. Всяка от кандидатките си имаше гарант от големите. Нашият беше Германия, струва ми се като историческа компенсация, че и в двете световни войни сме били на една и съща страна – губещата. ЕС обаче не се оказа магическа пръчка. Наказанията-санкции за “превъзпитание” не са по мярка на слабата ни икономика. Ниският азиатски или африкански жизнен стандарт (“покриван” донякъде със средностатистичеки изчисления) няма как да се повиши дори и след кризата. Така ЕС послужи за успокоително и за парализиране на гражданската ни активност – да се надяваме на него, той ще ни оправи, а ние да не се смятаме за много умни - неговите заплетени мрежи от сложни процедури са за експерти. ( Като например, Меглена Плугчиева, инженер-лесовъд). Нещо като сигнал за бездействие. Не съм привърженик на тоталитарната икономика, която беше изкуствена и обречена да умре, нито на китайския модел, а на пазарния в най-чист вид, което е другата страна на човешката свобода. Но равносметката от случилото през последните 20 години е като в сентенцията “от дърветата не се вижда гората” (употребена е най-напред в поема от немския поет на Просвещението Кристоф Виланд). България се върна назад, това е голата истина( древните са изобразявали богинята на истината така) - като изключим техническите нововъведения – автомобили, телевизори, мобилни телефони, компютри.
Сравнявяват пътищата у нас с лунен пейзаж. Те са добра метафора за икономиката ни, разрушена като след война от пладнешкия грабеж, последван от какво – строителство и търговия, включително и с недвижими имоти и рентиерство. Черноморието и планинските курорти загубиха вида си на такива от плътното им покриване с хотели, бум, който далеч прехвърли търсенето. Българската икономика е неконкурента, защото безспорно е непазарна и залагаща на връзки, корупция и подкрепа от властта. В местата, които наричаме дълбока провинция, вече няма друго освен администрация. В големите градове повече работни места предлагат единствено преработващи фирми – за месо, колбаси, млечни продукти.

От една страна, чуждестраните инвеситори са изплашени, че попадат в опасни води, гъмжащи от акули. От друга, българските политици рекламират страната ни с ниската цена на труда. На това му се казва роботърговци. Потвърждение на мислите си намирам във всеки анализ, който не е поръчков. “ Икономическият ръст се оказа кух”, твърди дописка от 20 май 2010 г. във вестник “Дневник” за класиране, направено от Швейцарския институт за управленско развитие(
IMD) с български партньор Центъра за изследване на демокрацията – за година сме отишли от 38 на 53 място от 58 наблюдавани страни, губим сериозно позиции в ефективността на икономиката, след 2004 г. тя се базира на кредитна експанзия и недвижими имоти, неоходимо е прилагане на законите, намаляване на олигополната власт, сивата икономика, корупцията, организираната престъпност. Това вече е мое мнение – че България е в състояние на една дълго отлагана безизходност, идва последният срок ( dead line), когато да се платят вересиите. Подобно на фалита на банките при Жан Виденов. Тогава имаше хиперинфлация и цената на източването или направо ограбването им беше платена от обикновените граждани, изгоряха спестяванията ни. ( Орион беше само една от няколкото десетки групировки, а имаше и по-малки играчи, това беше държавна политика на няколкото правителства, иначе откъде щяха да дойдат парите.) Заслугата за новото завъртане на машинката си приписа Стефан Софиянски. На изоборите за евродепутати през 2007 г. неговото послание беше “Софиянски знае как”. Нищо подобно, дойде падежът и сметката беше оправена, макар и не от длъжниците, които върнаха инфлационни пари. Сега няма хиперинфлация заради валутния борд и контрола върху банките, а и те вече са частни, но проблемите са прехвърлени изцяло върху здравия гръб на споменатите вече хора “втора категория”. “Спасението на давещите се е дело на самите давещи се”, както звучно би се изказал Остап Бендер от “Дванадесетте стола” и “Златният телец” на Илф и Петров. Какво става в действителност? Ако те нямат спестявания, се декапитализира имуществото им, продават каквото могат, за да просъществуват. Те не плащат социални и здравни осигуровки, сметките и дори отоплението си през зимата, особено ако са на парно, защото не всеки е признаван за социално слаб. И тъй като вече резервите на “икономиката” ни са изчерпани докрай, не биха намерили място и в една низша прослойка, забелязана от Костадин Чакъров в книгата “От третия етаж към нашествието на демократите” ( Изд.къща “Труд”, 2001г.): “Създаде се нова професионална и социална група, невиждана досега за България. Това са т.нар. охранители или бодигардове, или просто пазачи. Техният брой надхвърля ...100 000.” За изминалите десет години сигурно вече са достигнали 150 хиляди. Според друга тъжна статистика на мрежата от организации Tempep , публикувана във в-к “Таймс” от 24.01.2010 г., България се е изкачила на 3-то място по износ на проститутки в Западна Европа с 8% след Румъния с 12% и Русия с 9 %. ( При население 7,5 млн. в сравнение с 23,5 млн. или 145,5 млн.!) Социалните министри ( Емилия Масларова, а сега и Тотю Младенов) се изказват срещу професията “на помощи”, които месечно са колкото джобните им за ден. Бих накарал всеки техен началник- премиер да ги пусне един ден по казаните с отпадъци като изпадналите в мизерия цигани. Зачестиха обявите за продажба на бъбреци за трансплантация от живи донори, нещо, което беше присъщо за страни като Молдова и Украйна отпреди 15-тина години, когато месечните доходи на човек там бяха с равностойност на 20-30 $. Нима това не е стряскащо? От дълго, повече от 6 месеца, твърдя, че данните за безработицата са неверни, проучване на Отворено общество и Световната банка в средата на май 2010 г. изнесе числа за февруари и март в моя подкрепа – в 1/3 от домакинствата има безработни. Познати ми казаха,че съм пионер в тази област. Автоматични отговори при кандидатстване за някое непрестижно работно място по Интернет показват, че CV-тата си изпращат понякога 300-500 човека, и то в град като Пловдив. Ако е обявено мястото и часа за интервюто без предварителен подбор, става истински панаир. Младеж ми каза: като гледам колоната, отказвам се. (Наистина беше не опашка от хора, а колона.) Икономиката ни се намира в състояние, близко до Голямата депресия.

Какво трябва да се направи? Накратко – радикални промени, българинът ги очаква, иначе ГЕРБ ще са поредните неизпълнили преизборните си обещания подръжници на статуквото. Във всяка сфера да се приемат закони, които да го разрушат. Да кажем, в науката и висшето образование, от които зависи много, един нов закон “Панев” (имаше такъв през дември 1992 г.) , вече не “идеологически”, а напълно прагматичен, на ревизиране не само на състава на БАН, но и на ВУЗ-овете, нека се види кой кой е в тях. Примерно проф. Иван Илчев, в момента ректор на Софийския университет, сякаш е наследил мястото си на учен-историк от баща си академик Илчо Димитров. Много роднини има във всички унивеситети. Студентските такси не по българския стандарт правят следването недостъпно и оттам антидемократично. Това има за цел имущественият ценз да води и до образователен.
Но най-радикалните промени би трябвало да се извършат в съдебната власт. Не с изънредни съдилища, а с извънреден закон. Подобен на Закона за защита на държавата от началото на миналия век, допълван многократно. Първоначално през 80-те години на 19-ти век той е създаден като Закон срещу разбойничеството. Не правя аналогия с българските съдии от висшите инстанции, защото прокуратурата май вече разбра, че купонът свърши. Много съдии обаче, особено от ВАС и ВКС, продължават да мислят, че каквото и да става, това не ги засяга. В здравеопазването ще бъде ли разбита могъщата фармацефтичната мафия, продаваща ни по-скъпи лекарства, отколкото са в съседните държави? Необходими са промени във всяка сфера. В културата, която трябва да противопостави нещо на чалгата. Държавата да се намеси на пазара на книгите, където издателите от години заложиха не на оборотите, а на суперцени пак не по българския джоб. Бойко Борисов и хората около него вече дадоха заден ход за реформите в медиите. Какво друго означава назначението на Георги Лозанов - Папионката за шеф на НСРТ? Той е с един вид запазено място в регулаторния орган, колкото време е бил в състава му, толкова и извън него. Разбира се, че е голям експерт, завършил философия, марксистко-ленинска тогава. После е бил зет на Светлин Русев, хем художник, хем един от неколцината най-приближени на Людмила Живкова. Дали пък това не изиграло решаваща роля в кариерата му? Сестра му Олга Лозанова е шефка на Нова телевизия. Добър знак за отприщване на шуробаджанащината. Или държавните медии, които са всъщност “държава в държавата” и се контролират неясно откъде. Това се видя още от стачката в БНР през февруари 2001 г., адвокатът на протестиращите по-късно беше военен министър – Николай Свинаров. Валери Тодоров сега е преназначен за шеф, в директорския стол на БНТ седна Вяра Анкова !? ( От хората, които започват обикновено като “четци” на новините, подобно на Чичко Филипов – Димитър Филипов или Мики – Димитър Игнатов, но после стигат далече в политиката – Илияна Йотова, Милена Милотинова или започват да водят предавания - Добрина Чешмеджиева). Преди месец Ахмед Доган направи сеир с похватите на Валерия Велева ( Sms-ът й гласеше: “Аз мога да омекотя удара”.). Отдавна преди това Едвин Сугарев в книгата си “Диагнозата Филчев” (2003 г.) я нарече “папесата на поръчковата журналистика”. Такива са повечето ни медиини “звезди”, доколкото ги познавам. Валерия Велева може де приеме за нещо като “емблемата” им. Как трябва да бъдат отстранени продажните журналисти, които са предпочитани навсякъде ? Вероятно затова и падат тиражите на вестниците, читателите усещат, че нещо не е наред. В държавните медии моментът беше пропуснат за още един мандат ( 3 години) – оттам пак ще “излъчват” най-вече поръчани предавания. Имам още много какво да кажа за медиите с конкретни имена и ще го направя в отделен коментар. Друга тема е журналистическата некомпетентност, която донякъде се дължи и на шуробаджанащина. Велко Верин-Димитър Инкьов в интервю за в-к “Демокрация” от 14.08. 1997 г обяснява: “В България от 100 журналисти 90 не са информирани добре. Те са слаби. А само 10 са добрите, докато другаде от 100 – 95 са информирани и 5 са тези, които не ги бива. Разбира се малко пресилвам.” Оттогава нищо не се променило.

На светло трябва да излезе не само икономиката, а и политиката. И не само финасирането й. Последните двадесет години минаха под знака на тайните споразумения. Кръглата маса, 4-ти февруари 1997. После от министрите и държавните чиновници на Иван Костов до затвора не стигна никой. “Три години приватизирахме, 10 ще даваме обяснения”, казва през април 2004 г. за местен хасковски вестник Захари Желязков, шеф на АП. Под сделката за БГА Балкан стои неговият подпис. Той беше с най-много дела, четири или пет, не за авиопревозвача. Според изявление на Николай Колев – Босия от март 2003 г., Н.Филчев взел 1 млн. $., за да прекрати делата срещу Ал.Божков, Хр. Михайловски и В.Върбанов. Не се е сдържал да не го цитира и Илия Илиев на стр. 135 в книгата си за главния прокурор тогава, излязла през 2006 г. А Босия имаше сигурна информация вероятно от приятеля си висшия прокурор Николай Колев. А освен подкупи имаше и така нар. политическа воля. След образуването на ДСБ в остатъчната част от синята партия вървеше слухът, че Иван Костов е разцепил СДС, за да не го вкарат от БСП в затвора. Склонен съм да повярвам. Защото така е в българската политика – всичко е пазарлък. Повярвайте, дори и опозицията е трапезна. Не само днешната, а и предишната, по-предишната и т.н. Никога не бива да бъде натиквана в ъгъла, винаги да й се оставя място за отстъпление. (Това съм го чувал от Иван Костов през 1996 г., но правилото важи и досега.) Политическият живот у нас спазва принципа на колаборационизма, мамка им на простаците, а ние вместо да воюваме едни срещу други, да си разпределим парчетата от тората, не казвам баницата, защото би звучало просташко. Предполагам, основа на споразуменията са горе-долу изборните резултати. Народното събрание и медиите трябва да престанат да бъдат места, където се играе театър – за тази дейност има други – “Иван Вазов”, “Сълза и смях”, “Зад канала” и редица още такива. От подсъдните министри от кабинета на Сергей Станишев в затвора също няма да отиде никой. Обвиненията са основно по леки членове от НК, престъпления по служба, които се вкарват в границите на условните присъди. По-тежките ще отпаднат, допускам.

Необходим ли е на българите национализъм? – една общо-взето отбягвана тема. Ще отговоря с думите на английския учен отпреди два века Самуел Джонсън( понякога го цитира съвременният американски политолог от унгарски произход Джон Лукач): “
Patriotism is the last refuge of a scoundrel” (“Патриотизмът е последното убежище на негодника”). Или - на безспорно големия за мен съвременен български писател Георги Марков /1929- 1978/ от задочния му репортаж “ От Витоша по високо”: “Като не правя никаква съществена разлика между патриотизъм и шовинизъм, в съвременния им контекст, мисля, че това е трагичикомично противопоставяне на мъничкия “свой” свят срещу огромния “истински” свят.” И по-нататък перифразирам (толкова добре е казано всичко, че трудно се прави подбор) - комплекс за малоценност, и то национални комлекси за малоценност, действа върху инстинктитите, върху най-първичните и примитивни човешки усещания, обикновено патриотът е невежа, а когато е образован, той е типичен полуинтелигент, той намира известна необходимост и компенсация в живота на стадото, и може би най-жестокото – като не може да оправдае омразата и насилието, той намира благородното извинение на патриотизма. След това задължително уточнение, опасни ли са за България партии като ДПС от едната страна и като “Атака” от другата? Да, несъмнено. Като някакво бълнуване в сън би прозвучала идеята да се забранят и едните, и другите. ДПС обикновно се асоциира с корупцията – не, тя не е по-корумпирана от останалите ни партии. Главното в нея е етническият й тип, протоворечащ на основния закон, Конституцията. Вярно е, има Иванчо-Хаджипенчовци, търсещи изява чрез нея. ДПС дължи разцвета си и на това, че останалите големи партии не даваха възможности на малцинството. И все пак, защо ДПС трябва да се смята за етническа? Знаем, че понякога клубът се наказва не само заради отбора, а и заради привържениците му. Така е и в нашия случай. Турците в България гласуват за ДПС “компактно” независимо от програми, изборни платформи, кандидати. Т.е. вече се е затвърдил едва ли не за вечни времена един чисто етнически вот. Основен подръжник на ДПС обаче е новият наш Голям Брат. Казвам го дори аз, който съм горещ почитаел на англо-американската култура и начин на живот. Обичам Америка, но повече обичам България. (Перифразирам репликата на Петър Стоянов в ПАСЕ в Страсбург към Владимир Жириновски пез април 1997 г.: “Обичам Русия, нейния народ и култура, но повече обичам България”). Не съм националист, но... Искам да бъде - по-точно да стане, защото не е – едно добро място за живеене.( Така отговарям и на оставения в началото отворен въпрос “кога ще завърши преходът”.) ДПС е подкрепяно от САЩ и затова баш-лидерите му са недосегаеми, в съда са хора от периферията му, Ахмед Доган и най-близкото обкръжение никога не би имал проблеми с правосъдието. Срещу гарантиране на сигурността ни от НАТО (армията ни е 25 000-на, а турската 700 000-на), САЩ по отношение на ДПС вземат страната на Турция. Ще изпълни ли ЕС желанието на световната сила да приеме за членка една държава с 5/6 част в Азия? Ето това е и големият залог или да кажем един от силните козове в играта, ако погледнем така на политката ни в момента, осигуряващ пълния конфорт и цветущо състояние на ДПС. За националистическите партии в ЕС? В старите членки те са предизвикани основно от голямата емигрантска вълна или от сепаратистки цели – в България нямаме нито едното, нито другото. Имат ли място в политиката автори на антисемитски книги като “Бумерангът на злото”( 2002)? От такъв патриотизъм ефектът е повече отрицателен, отколкото допринасящ полза. И още малко за ЕС. България ще продължи да се отдалечава от него - по жизнен стандарт, икономика, с обществена структура на социалния контраст вместо балансирана, много популизъм за сметка на политика за обикновените граждани. Бих я оприличил на нещо като европейски Ирак на Садам Хюсеин, само че с колективен и анонимен диктатор – който вече описах подробно ( за да избегна недоразуменията, ще се повторя - олигархията, паралелната власт, мафията, в това тя е “идеалната държава’, по думите на Платон). Защо направих такова сравнение? Защото вече би трябвало да се мисли за пряка намеса на ЕС, разбира се с цивилизовани средства, но все пак твърда, бих казал хирургическа. Признавам, че не съм толкова проницателен да дам съвет точно каква. Но ако това не се направи, българските младежи ще продължат да хващат самолета за някъде, след като завършат образованието си.






КОМЕНТАРИ
Няма добавени коментари!
ДОБАВИ КОМЕНТАР
Заглавие:
Коментар:
Код*: Ако си човек, а не робот, въведи посочения код, за да изпратиш коментара си успешно.
ЗА МОЯ БЛОГ
Автор: Evgeni
Дата на създаване: 11 Май 2009 / 12:26
Категория: Политика, Арт, Медии,
Прочетен: 178887
Коментари: 21
Последна промяна: 13 Юни 2014 / 15:56
ИНФОРМАЦИЯ ЗА МЕН
Име: Evgeni
Фамилия: Hristov
Пол: Мъж
Град: София
Възраст: 56
Дата на регистрация: 11 Май 2009
КАТЕГОРИИ В МОЯТ БЛОГ